Ако някой ден се разхождате по терасите на крайбрежните извивки, ще чуете меланхолията на досадните гларуси. Пищят ли, пищят. Пищят и дишат вашия въздух. И акат във въздуха, който вие дишате. Симбиоза, какво да ви кажа?!... Та, като чуете тези врещящи птици, се замислете ( или ако искате, недейте - аз тъй или инак го направих вече; мисълта ми не е чак толкоз важна ) колко много си приличаме ние и гларусите. Гларусите мрънкат и цепят въздуха със своите неясни по идея викове. Хората мрънкат за всичко и винаги. А другите са твърде заети да отбелязват колко прекрасно е всичко. Гларусите прелитат около вас и ви досаждат със зверските си писъци. Хората в градския транспорт разправят историята за компотите от сливи толкоз високо сутрин, че почти е сигурна тяхната роднинска връзка с онзи гларус над квартирата ви в Созопол. Като видите два гларуса на една скала си мислите, че са двойка, защото само влюбен гларус може да изтърпи такива викове от любимия, но те се разделят. Е, при хората е същото - мислите си колко сте влюбени и търпите меланхолично/истерично дрънкане на глупости, а после не сте толкова влюбени чак и си отивате.
Основни показатели, че сте гларус:
1) Мислите си, че не сте.
2) Обаче сте.
3) И толкоз.
Ах, омразни гларуси, толкова харесвам гадните ви писъци и толкова ми е любопитно какви са мислите ви... Какво стои зад меланхоличното ви присъствие... И хората са гларуси, знайте! Мислите си, че не са, но те са.
Знам една история, продавач на сладко от смокини ми я разказа; дъщеря му се влюбила в един гларус - гларус бял и голям и изобщо един приятен гларус, - седяла на скалите следобед и наблюдавала гларуса как лети около нея. Всяка вечер момичето седяло на скалите, съзерцавало тихо полета на вресливата птица, нищо, че била вреслива - в нейните очи този гларус бил съвършен със всичките си недостатъци, чакала нетърпеливо гларусът да кацне на съседната скала и да я погледне. Знаете, гларусите са непривлекателни създания, но момичето виждало в лицето на гларуса не грозна и вреслива твар, а съвършена птичка, пееща най-красивите думи.
Ето, казвам ви, любовта между гларуси и хора е възможна! Но момичето не знаело какво значи погледът на този тъй необикновен гларус. Всеки ден тя се опитвала да разбере. Събуждала се с тази мисъл ( за гларусовия поглед ) , продавала сладката на баща си през деня, а вечер той я отменял с мълчаливата състрадателност на родител, за да може, обсебена от мисълта за несигурната любов, да изтича до скалите, да седне и да гледа полета на любомия.
Лошото е, че тази история, като всяка друга, си има край. Днес скалата още си седи там. Скалата с една табелка. С името на момичето. Малко мелодраматично ви звучи, ама е вярно... Ей там си остана момичето и сега стареца сам си продава сладката.
Тази история, мили хора, няма поука. Ако си мислехте, че ще извлечете някаква велика сентенция за живота и подобни простотии - не. Всичко е едно усещане, преживяване и толкова. Няма поуки. Няма сентенции. Всички хора са гларуси. Обаче някои гларуси са хора. Тва е.
Тагове:
